Това е втората част от задълбоченото интервю на Питър Бодо с Ахмад Насар, изпълнителен директор на Асоциацията на професионалните тенисисти и бивш член на NFL Players’ Inc. Президент. За по-подробен поглед върху начина и причините за създаването на новосъздадената PTPA вижте част 1.-Редакцията
Някои от проблемите, които споменавате – не е ли работа на Бордовете на играчите на ATP и WTA да следят за тяхното решаване? Опитва ли се PTPA да открадне гръмотевиците на съветите на играчите?
НАСАР: Съществува митичната представа, че играчите вече са представени от тура, защото има Съвет на играчите и Борд на играчите на ATP. Всичко това е вярно. Но Съветът на играчите (който съветва Борда на играчите) се състои от играчи на пълен работен ден. Аз съм уморен, след като всяка година посещавам по-малко от половината от събитията в световен мащаб, а дори не размахвам тенис ракета. Така че това, което правя, всъщност не е работа на играча.
Един член на Съвета на играчите ми каза, че не е на пълен работен ден и не му се плаща. Това е лошо, защото получаваш това, за което плащаш. А и нека бъдем честни, членовете на борда летят през цялото земно кълбо, за да ходят на тези събития. В края на този разговор играчът каза: „Наслаждавайте се на тениса“. И аз си помислих: „Уау, точно това е чудесен пример за проблема тук. Аз работя в областта на тениса. Аз съм фен на играчите, защото адски уважавам това, което правят, но не съм там, за да бъда фен“.
Туровете се занимават най-вече с това как да осигурят на играчите най-малкото необходимо, за да не се наруши системата – просто да се направи необходимият минимум, за да не могат тези професионални спортисти да си тръгнат и да направят нещо свое, да започнат друг тур. Това е напълно обратното. Всъщност бихме процъфтявали, ако имахме система, която дава приоритет на играчите – не прекомерен, а просто приоритетен.
В основата на целия проблем с властта на играчите стои фактът, че трудовото законодателство на САЩ забранява на играчите да се обединяват в синдикати, тъй като те се считат за независими изпълнители, а не за служители. Примирявате ли се с това статукво?
Никога няма да се примирим със статуквото. В момента структурата на тениса не позволява традиционно синдикализиране. Но наистина ли те са „независими изпълнители“, ако не могат да си изкарват прехраната с тенис другаде освен в туровете на ATP и WTA? Част от нашата работа е да задаваме много въпроси – на независими трети страни, като адвокати, като счетоводители, за всичко.
Начинът, по който е устроен тенисът, не стимулира никого да задава тези въпроси. Всъщност те са стимулирани да избягват тези въпроси. Но вижте какво се случи, когато не задаваха тези въпроси в голфа. Ами, някой с дълбоки джобове се появи и напълно разруши цялата игра. Кой знае докъде ще стигне тази история, защото тя все още не е приключила.
Тъй като играчите не могат да сформират официален профсъюз и да стачкуват, единственото реално действие на работното място ще бъде един вид необвързващ бойкот, който не е бил много успешен в миналото.
Прав сте. Бойкотите никога не са работили в действителност за спортистите. Той е крайното средство, но не е единственото средство. На континуума от нула до 100 той е в края на 100. Има много числа между тях.
В нулевия край играчите може да казват: „Имам късмет, че играя тенис, ще продължа да играя тенис. Не мога да повярвам, че ми плащат, за да играя тенис. Благодаря ви за всичко. По-добре от това не става и просто ще си мълча“. Мисля, че добросъвестното участие и опитът за създаване на независима организация, която да представлява играчите, са в този долен край. След това, осигуряването на търговски и правни възможности, някои от нещата, свързани с връзките с обществеността, като тези, които направихме покрай финалите на WTA, са малко по-нагоре в континуума.
Това е малко по-конфликтно, но има за цел да насърчи отговорността на туровете и да даде гласност на играчите. Виждате каква подкрепа получават идеите ви по пътя, нали? И мисля, че лесният начин [за работа] е да се поддържат нещата в долната част на тази скала от нула до сто. Трудният начин е да накараш играчите да се изкачат на пръсти до границата от 100, където рискът е по-голям. Но по този път има и повече инструменти за всички.
Когато започнах работа, хората ми казваха: „Е, бойкотът на играчите никога няма да проработи, нали знаете.“ А аз им отговорих: „Мислите ли, че моята работа е само да организирам бойкот на играчите? Това е най-драстичното нещо, което всяка група работници може да направи.“
Сделките с карти за търговия не звучат така, сякаш лекуваме рак, и със сигурност не са. Но това е от полза за тенисистите.
Какъв стимул имат туровете или другите власти да се ангажират или дори да си партнират с PTPA?
Предполагам, че това е нещо като: има лесен начин да се направи това и има труден начин да се направи, нали? Лесният начин би бил да се реформираме помежду си и да кажем: „Добре, нека да направим това по правилния начин. Нека създадем или признаем независима партия, която да представлява играчите. Да се договаряме на принципа на свободните ръце.“ Между другото, когато се договарят на принципа на равнопоставеност, се създават всякакви ползи за бизнеса и за индустрията. Подобно на това, на което се радва НФЛ със своите антитръстови освобождавания.
Как се включва в програмата на PTPA подпомагането на играчите да подобрят възможностите си за доходи? Това не ви ли поставя в конкуренция с агентите, промоутърите и другите търговци на пари?
Да сключим договор с играч да носи часовник или тениска с определено лого – това не е наша работа. Индивидуалните агенти на играчите вече го правят и са страхотни в това. Прекарахме прекомерно много време с играчите и агентите, като не само обяснявахме какво се опитваме да направим от страна на застъпничеството като PTPA, но и записвахме играчите един по един с техните агенти за участие в търговската страна на тези групови възможности NIL (Name, Image, Likeness).
Пример за това е как обявихме продукт за търговски карти, в който ще участват стотици играчи, мъже и жени. Защо досега не е имало ежегоден комплект карти за търговия, точно както в бейзбола, футбола и баскетбола всяка година? В световен мащаб тенисът е спорт от Топ 5, там има много възможности.
Трудно ли е да се намерят и използват тези „групови“ възможности?
Възможностите са малко по-трудни за използване, ако нямате групов манталитет, нали? Но към този момент вероятно близо 400 мъже и жени са се записали за нашата търговска програма. През тази година успяхме да отключим допълнителни приходи за играчите в размер на 10 млн. долара, а току-що започнахме. Сключихме широка сделка с TUMI international, марка от висок клас, в която получихме продукти на стойност близо 3000 долара за 300 играчи, мъже и жени. Това беше стойност, която просто плуваше навън, защото никой нямаше стимул да се съсредоточи върху нея.
Но ние (PTPA) не можем да бъдем в тежест на играчите, докато създаваме стойност за тях. Трябва да покажем, че сме тук, за да им бъдем от полза. Застанахме пред играчите и им казахме: „Ако искате, съсредоточете се върху занаята си, върху работата си, но ние ви помагаме. Може би това, което генерираме, ще ви помогне да платите за друг треньор или да получите безплатни хотелски стаи, каквото и да било“.
Това са само малки примери, но те ме карат да си кажа: „Е, човече, какво друго има там?“. Сделките с търговски карти не звучат така, сякаш лекуваме рак, и със сигурност не сме. Но това е от полза за тенисистите.
В третата и последна част на това интервю ще разгледаме повече от конкретните проблеми, които PTPA има за цел да решава, и как се финансира PTPA, която не разчита на членски внос.